Добър ли съм като не отказвам

Някои го наричат „изкуство“, други – „умение“, дори говорят за граници – кога да се съгласим и кога да откажем на другите. Т.е. кога да потиснем своите желания заради тези на някой друг. С една дума – да направим компромис.

Когато се случи да поискат от нас нещо, каква е първата мисъл, която минава през главата ни? ИСКАМЕ ЛИ да го направим?

Да видим какво се случва когато искаме, и поставяме другия преди нас.

Например някой колега иска да му окажем съдействие „за пет минути“ за някоя трудна задача, която му е поставена. Искаме да му помогнем, но ние също имаме да довършим нещо и се чудим дали, ако му отделим от своето време, ще успеем. Казваме му го или веднага зарязваме работата си и се захващаме да помагаме? И после се ядосваме на себе си, защото не сме имали сили да откажем. Защото колегата дори не си е направил труда да помисли как може да се направи, какво му е необходимо, къде да го намери… Въобще.. чака нас. И когато сме свършили работата вместо него, се оказва, че ни е отнело половин ден, че се притесняваме много, че нашата работа изостава. А на всичкото отгоре шефът го хвали пред всички за добре свършената работа, а на нас ни прави забележка. Е, какво? Мислим си вече, че другия път задължително ще откажем! До другия път.

Кое ни кара да го правим? Желанието да сме добри? Добри в очите на другите? Търсим тяхното одобрение?Искаме да се харесаме на другите?

Добре, де, ама ние получихме одобрението на колегата, а шефът не е доволен! И... пак не се получи. Ами да. Защото просто не е възможно да угодим на всички и всички да ни харесват. Нали сте го чували?

Затова мисля, че е най-добре първо да помислим за себе си. Егоизъм ли е това? Да. Вече писах за това какво според мен е егоизъм – да мислиш ПЪРВО за себе си, а не САМО за себе си.

Как ще се развие сценарият ако не се страхуваме да покажем, че сме егоисти? Например можем да кажем на колегата: „Сега имам доста работа. Когато я свърша мога да се опитам да ти помогна“. Или да го попитаме дали е спешно и да преценим дали и кога можем да го направим. Дали ще прозвучи обидно ако кажем: „Много искам да ти помогна, но точно сега това ми е невъзможно.“?

Ами ако не искаме да окажем съдействие на колегата? Имаме си наши причини – да не ни е приятен, съмняваме се, че е добронамерен… Тогава можем ли просто да кажем НЕ?

Ако се отзовем на молбата му, въпреки, че не искаме, със сигурност правим компромис, от което вътре в нас се загнездва недоволството, че не правим това, което искаме. И така рискуваме да се почувстваме ощетени – дали сме нещо, което не сме искали да дадем.

Другите вече ви възприемат в ролята на „даващи“, на „неотказващи“. И идват при вас пак, и пак… Карат ви да се чувствате длъжни, защото те  МИСЛЯТ, ЧЕ СТЕ ДЛЪЖНИ. А вие не спирате да давате и всеки път се чувствате все по-зле, всеки път съжалявате и се заричате другия път да кажете „НЕ“.

Кое наистина ни кара непрекъснато да търсим одобрението на другите, като  поставяме другите преди нас?

Може би като малки сте чували родителите си да казват: „Бъди добър, дай на Сашко да си поиграе с твоята играчка“? На всяка крачка ни се внушава, че „компромисът е ключът към взаимно разбирателство“, че „приятелството иска жертви“... И ние не се замисляме. Просто го правим. Защото така трябва. Това са култивирани и вече дълбоко залегналите в нас предразсъдъци за това, че като правим компромиси и се жертваме,  значи сме добри.

Мисля, че ПЪРВАТА крачка към решаване на проблема е да осъзнаем, че всичко се корени в нашите предразсъдъци. И да престанем да идентифицираме добротата с това поведение.

ВТОРАТА крачка да направим в конкретна ситуация: когато някой иска нещо от нас да се замислим дали и ние искаме същото, дали не сме на път да поставим интересите на другите преди нашите.

Можем ли да сме добри и харесвани без да се жертваме и да правим компромиси?

Възможно ли е всички да ни харесват?

Как се чувствате когато кажете „ДА“, а сте искали да кажете „НЕ“?

Можем ли да угодим на всички?

Вие как мислите?

Как да ме харесват всички