Добро решение ли е компромисът

ИСКАМ ли да направя компромис?

Има поне още една посока..

Непрекъснато ни увещават, че „решението на всички конфликти е в компромиса“, „тайната на щастливия брак е в компромиса“, „любовта изисква компромиси“… Изобщо – това е начинът за постигане на хармония в отношенията.

Как се чувстваме когато го правим?

Какво представлява компромисът?

В тълковния речник срещу думата „компромис“  пише: „1. Споразумение на основата на взаимни отстъпки. 2. Отстъпка от собствените разбирания или съвест.“

ОТСТЪПКА!

Да видим как се случва компромисът. Съществува проблем, който трябва да се реши. Но… има поне две (а може и повече) различни мнения, предложения, искания, тези, идеи… Налага се да се споразумеем, за да стигнем до решение. За да го направим, обаче, е необходима  ОТСТЪПКА. Или всеки да отстъпи по малко, или сега – единия, а после – другия, или както по-често се случва само единият отстъпва. Единият печели, другият губи, или и двамата губят и печелят по нещо. И всичко това „в името на разбирателството“!? Но пък така все пак стигаме до решение на проблема.

Запитвали ли сте се как се чувствате след това, след като сте отстъпили, след като сте направили компромис?

Искате нещо, но след като направите отстъпка не го получавате или го получавате половинчато. В първия случай не получавате нищо от това, което искате, или в по-добрия вариант - обещание или надежда, че другия път ще получите „реванш“. Във втория случай получавате нещо, което се приближава до това, което искате, ама… не съвсем.  

Да направиш отстъпка никак не е лесно, но я правиш – „в името на разбирателството“. По някакъв начин това разбиране за компромиса смекчава  сблъсъка, но… в теб остава неприятното чувство, че не си получил това, което искаш, че си жертвал нещо. И… преживяваме чувство на загуба с всеки компромис, колкото и да отричаме.  Дълбоко в нас остава онова потиснато неудовлетворение от незадоволените ни нужди и желания, т.е. фрустрираме се.

Мисля, че компромисът не е пътят към взаимно разбирателство. Така никой не е напълно удовлетворен.  Негодуванието расте, трупаме разочарование след разочарование и…  в един момент се чудим откъде са се събрали толкова много негативни чувства, които заплашват да прелеят прага на търпението ни.

Решението, според мен, е в обсъждането на проблема, на неговите аспекти - от едната и от другата позиция, и така се стига до намаляване на различията, а понякога и до "стопяването" им.  Нека всеки ясно да заяви какво точно ИСКА. Защото дори често се случва другия да не е разбрал какво искаме или неправилно е изтълкувал това, което сме искали да кажем. Понякога се случва да имаме едно и също решение, но го изразяваме по различни начини. Не е ли по-добре да изслушаме търпеливо исканията и доводите на другата страна и да се постараем да проявим разбиране.  Както и другия.  Може понякога да се стигне до „болезненото“ прозрение, че другият е прав, че предложението на другия е по-удачно. Нека си го признаем – пред себе си и пред  другия! Когато признаем слабостите си, това ще стопи напрежението и ще ни направи по-близки. Защото няма безгрешни хора. 

Обикновено това, което ни пречи да вземем решение, от което всички да останат удовлетворени, е отстояването на собствената позицията с мисълта, че сме прави. Убеждението, че винаги сме прави! Това убеждение, че винаги сме прави ни закотвя в положение, което ни пречи да изслушаме другия, да чуем аргументите му, да видим нещата от неговата гледна точка, да проявим разбиране за неговите желания и чувства.

Как мислите,  можем ли да вземем решение, при което всички страни да са удовлетворени? Ще кажете: „Хем вълка сит, хем агнето цяло“!!! :)
Можем поне да опитаме.